iBake

Снощи реших да направя сладкиш със сини сливи. Всичко беше прекрасно до момента, в който сместа не се нуждаеше от брашно и аз разбира се отворих прясно закупеното и в срок на годност брашно, което се оказа обсадено от паяжини.
Като една съобразителна домакиня, се старая да не оставам само с един пакет/вид брашно и разбира се посегнах към резервния вариант - не дотам любимото ми бяло брашно. Разбира се, никога не съм очаквала, че пък в него (отново неразопакован скоро купен пакет) щастливо живее колония неизвестни за мен дребни пълзящи твари.

Представих си как изхвърлям наполовина готовата смес и оставам без толкова желания от мен  сладкиш...
Тогава се мобилизирах и реших, че или ще направя нещо, което става за ядене (без значение от вида му, или накрая просто ще опека някаква гадост, която ще изхвърля...
Намерих пакет бисквити, които понатроших и изсипах в сместа, около 3 изостанали лъжици мюсли, за късмет открих и около 2 лъжици брашно случайно изостанали, добавих орехи и сини сливи.

Разбърках всичко това, изсипах го в тава и го сложих да се пече със затаен дъх....

Тук трябва да уточня, че действието се развива в 11 вечерта и аз, която утре влизам в 9-тия месец си свистях с огромния си корем в тясната кухня.

Тази сутрин се оказа, че всъщност този мой бъркоч е един от доста сполучливите ми сладкиши...  а ето и как изглежда:

The Nesting Syndrome/ Синдромът на гнезденето

Факт! Дълго време се чудех какво ми става последните 2 седмици, но явно е това. Вия си гнездо! Звучи смешно и отстрани погледнато може би е така. Но като всяко едно същество в природата и хората развиват същия синдром.
Птиците оправят гнездата си, котките търсят скрито и безопастно място, на което да родят, а ние, хората започваме да се суетим за всичко...

Всеки ден се сещам за хиляди неща. Боядисване на стени (разкарахме част от червеното в спалнята  и го заменихме с бяло), преподреждане на шкафове, освобождаване на място за новият член на семейството, пране на всичко, което ми се изпречи пред очите, за да е свежо, нови завеси, корнизи, бебешки дрехи и принадлежности, и всеки ден всичко от начало, защото все нещо е останало...
Добре, че имам толкова търпелив мъж до себе си, който в името на детето ни и моето спокойствие прави всичко по силите си, за да ми помогне.

С всеки изминал ден голямото събитие приближава и аз все по-трескаво се приготвям за всичко. Леко съм притеснена, но знам, че всичко ще бъде наред!

Monday, Monday

Август е чудесен месец да живееш в София. Няма ги задръстванията, няма ги и хората. Цари странно спокойствие.

Сутринта отидохме с Васко на поредните кръвни изследвания, а след това трябваше да свършим няколко неща. Отбих се безобразно рано в офиса, за да оставя едни документи, след което се спуснахме към центъра, за да си напазарувам някои важни дреболии за голямото пристигане на малкия човек :)

Тъй като беше едва 9, магазините не работеха и имахме цял час, в който да пием кафе и да закусим. Седнахме в кафето на едно малко хотелче в центъра и реших, че след такава кръвозагуба мога да погълна цяла английска закуска.

Докато доволно хапвахме, около нас градът се пробуждаше с бавни, мързеливи движения и се протягаше в прегръдката на все още галещото утринно слънце. Веднага съжалих, че съм тръгнала без фотоапарат и си обещахме да повторим ранната разходка, за да мога да си наваксам.

Има нещо очарователно в този утринен ритъм на лятото. Като че ли никой не бърза за никъде, хората са по-ведри и дори изглеждат усмихнати (което както знаем е голяма рядкост). Персоналът от заведенията бавно подрежда масите, подготвят се витрините със сладолед (е, с какво друго ),  стари рентиери разхождат кучетата си - разглезени и овехтели като тях - и с достолепна крачка правят обичайната си обиколка.
Тук-там се забелязват и хора, отиващи на работа, но дори и по техните лица го няма обичайното напрегнато изражение, толкова типично за понеделниците.
Времето ни мина бързо и трябваше да прекъсна сутрешните си блажени занимания преди да е станало прекалено горещо.

Forgiveness/ Прошка

Coming back
Originally uploaded by Iskra Boteva (_Azzazel) slowly coming back


Днес е сирни заговезни. Ден, в който се иска прошка и се дава прошка.

Поредният странен и необясним за мен празник.

Що за човек си, ако прощаваш само в един определен ден от годината? Или пък ако молиш за прошка само днес? Абсолютно лицемерие.

Затова днес няма да празнувам този празник, защото съм простила отдавна. Не аз ще съдя хората. Има кой да свърши това.

А що се отнася до моите собствени грешки - старая се да не оставям неизговорени неща между мен и другите. Когато усетя горчивината от собственото си некоректно поведение се опитвам навреме да поправя себе си и да се извиня. Може и да не успявам винаги, но затова съм човек.

Бъдете щастливи, бъдете здрави и обичайте. Защото Бог е любов.

Усамотението и бягството

Понякога оставам да работя от дома. Не ми се ходи в офиса. Искам да си остана в уюта на топлата стая, не винаги подредена, но пък изпълнена с ухания на неща - малко люляк и лавандула, дори малко карамфил. Мога да си пусна музика, която да ми усмихне деня още малко и да се потопя в каквото и там да се налага да свърша.

Преди месец гледах едно филмче за работното място - къде предпочитат хората да работят - и наистина се оказва, че работа в офиса не се върши. Защо? Ами защото те тормозят с разни безсмислени митинги по цял де, 100-тина човека се присещат за нещо да дойдат да те закачат, да те попитат нещо и тотално ти опропастяват концентрацията, от която Бога ми имаш нужда, защото и нещо трябва да се свърши. Накрая равносметката е - 8 часа неспирно правене на неща, които по никакъв начин не намаляват купчината с чакащи задачи.

Да ме прощават всички гурута проповедници на начините за организация на личното време... Когато някой те прекъсва и те вади извън кожата ти, нито един списък със задачи, които ти висят под носа на бюрото и са надлежно обновявани всяка сутрин не може да те спаси.

Затова обичам малките си бягства.
Ще си работя пък от тук. От оранжевия диван, докато слушам джаз!