iBake

Снощи реших да направя сладкиш със сини сливи. Всичко беше прекрасно до момента, в който сместа не се нуждаеше от брашно и аз разбира се отворих прясно закупеното и в срок на годност брашно, което се оказа обсадено от паяжини.
Като една съобразителна домакиня, се старая да не оставам само с един пакет/вид брашно и разбира се посегнах към резервния вариант - не дотам любимото ми бяло брашно. Разбира се, никога не съм очаквала, че пък в него (отново неразопакован скоро купен пакет) щастливо живее колония неизвестни за мен дребни пълзящи твари.

Представих си как изхвърлям наполовина готовата смес и оставам без толкова желания от мен  сладкиш...
Тогава се мобилизирах и реших, че или ще направя нещо, което става за ядене (без значение от вида му, или накрая просто ще опека някаква гадост, която ще изхвърля...
Намерих пакет бисквити, които понатроших и изсипах в сместа, около 3 изостанали лъжици мюсли, за късмет открих и около 2 лъжици брашно случайно изостанали, добавих орехи и сини сливи.

Разбърках всичко това, изсипах го в тава и го сложих да се пече със затаен дъх....

Тук трябва да уточня, че действието се развива в 11 вечерта и аз, която утре влизам в 9-тия месец си свистях с огромния си корем в тясната кухня.

Тази сутрин се оказа, че всъщност този мой бъркоч е един от доста сполучливите ми сладкиши...  а ето и как изглежда:

The Nesting Syndrome/ Синдромът на гнезденето

Факт! Дълго време се чудех какво ми става последните 2 седмици, но явно е това. Вия си гнездо! Звучи смешно и отстрани погледнато може би е така. Но като всяко едно същество в природата и хората развиват същия синдром.
Птиците оправят гнездата си, котките търсят скрито и безопастно място, на което да родят, а ние, хората започваме да се суетим за всичко...

Всеки ден се сещам за хиляди неща. Боядисване на стени (разкарахме част от червеното в спалнята  и го заменихме с бяло), преподреждане на шкафове, освобождаване на място за новият член на семейството, пране на всичко, което ми се изпречи пред очите, за да е свежо, нови завеси, корнизи, бебешки дрехи и принадлежности, и всеки ден всичко от начало, защото все нещо е останало...
Добре, че имам толкова търпелив мъж до себе си, който в името на детето ни и моето спокойствие прави всичко по силите си, за да ми помогне.

С всеки изминал ден голямото събитие приближава и аз все по-трескаво се приготвям за всичко. Леко съм притеснена, но знам, че всичко ще бъде наред!

Monday, Monday

Август е чудесен месец да живееш в София. Няма ги задръстванията, няма ги и хората. Цари странно спокойствие.

Сутринта отидохме с Васко на поредните кръвни изследвания, а след това трябваше да свършим няколко неща. Отбих се безобразно рано в офиса, за да оставя едни документи, след което се спуснахме към центъра, за да си напазарувам някои важни дреболии за голямото пристигане на малкия човек :)

Тъй като беше едва 9, магазините не работеха и имахме цял час, в който да пием кафе и да закусим. Седнахме в кафето на едно малко хотелче в центъра и реших, че след такава кръвозагуба мога да погълна цяла английска закуска.

Докато доволно хапвахме, около нас градът се пробуждаше с бавни, мързеливи движения и се протягаше в прегръдката на все още галещото утринно слънце. Веднага съжалих, че съм тръгнала без фотоапарат и си обещахме да повторим ранната разходка, за да мога да си наваксам.

Има нещо очарователно в този утринен ритъм на лятото. Като че ли никой не бърза за никъде, хората са по-ведри и дори изглеждат усмихнати (което както знаем е голяма рядкост). Персоналът от заведенията бавно подрежда масите, подготвят се витрините със сладолед (е, с какво друго ),  стари рентиери разхождат кучетата си - разглезени и овехтели като тях - и с достолепна крачка правят обичайната си обиколка.
Тук-там се забелязват и хора, отиващи на работа, но дори и по техните лица го няма обичайното напрегнато изражение, толкова типично за понеделниците.
Времето ни мина бързо и трябваше да прекъсна сутрешните си блажени занимания преди да е станало прекалено горещо.